В трамвай, автобус, във всяко купе,
главите наведени — странно море.
Очите залепени в синя мъгла,
светът си отива, а свети стъкла.

До тях е животът — но няма сигнал,
усмивка не струва и лев виртуал.
Една спирка, две — мълчание глухо,
телефонът говори, човекът е кухо.

 Един до друг — а на хиляди мили,
палците пъргави, думите — свили.
Зомбита кротки със светещи лица,
разменят емоджита вместо сърца.

 А градът си препуска със своята песен,
но екранът е цар и е страшно чудесен.
Кой ще погледне небето? Кой ще види деня?
Щом дисплеят е слънце, а батерия — съдба.

Вдигни си очите — не струва пари.
Светът е наоколо, не само в искри.
Човекът до тебе е жива вселена —
не всяка история влиза в антена.

"Вдигни си очите - не струва пари...", "Човекът до тебе е жива вселена" - прекрасни послания, приятелю!

Благодаря ти, cefules, за топлите слова,
че вдигна очи и видя тази тъга.
Радвам се, че стихът ми в теб е отекнал,
че за миг сивият делник е трепнал.

Светът ни зове зад стъклото студено,
дано си припомним какво е ценно.
Бъди ми здрав, приятелю крилат,
че жив е човекът в човешкия свят!

Че вече не можем да общуваме човешки с другите е ясно. Но ще забравим и да говорим.

Малко останаха човеци,
пълно е с татуирани шебеци,
Насреща в метрото вчера ми бе очилат глист
Целият намацан с черепи и дяволи - сатанист!
Уроди и все утайки,
На нас жална ни майка...