той пак пътува – вечен гост на софрата.
От Оксфорд до Цюрих, през либерален филтър,
продава ни спомен, увит в целофанен регистър.
Георги на думите, майстор на тънката скука,
в Европа го галят, у нас – за малко поука.
„Миналото“ го храни, настоящето му е чуждо,
пише за облаци, когато ни хляб ни е нужно.
Брадясъла либерална икона и със поглед смирен,
той е в „правилния“ списък, за грантове роден.
Сълза за следобеда, малко прах в чекмеджето –
така се печелят награди, така се „оправя“ битието.
Докато ние тук газим в кал и в реалност,
той ни сервира една „глобална“ баналност.
Блестящ евро-профил, без капка от нашенска кръв –
в софийския хайлайф той винаги е пръв.На грантова диета – охранени думи,
далеч от народа, от прах и от гуми.
Сглобява ни пъзели от чужда тъга,
че „българско“ днес е мръсна шега.
За него сме „времеубежище“ тясно,
където всичко му изглежда опасно.
Прегърнал е здраво брюкселския скут,
за нашите болки остава си глух.
В либерални салони, сред кротък възторг,
той търгува със спомени, сякаш е морг.
Не писател, а брокер на празни надежди,
под свити от фалш евро-вежди.
Да бръкне в раната? Не, той я пудри,
с метафори меки и мисли премъдри.
Че на запад го искат – стерилен и кротък,
да бъде на „прогреса“ верният вотък.
С „Букър“ в ръката, но с празна душа,
той пее за нас... през гъста мъгла.
Бройте му парички, да ви псува всички!
Ще си го четете, чак докат' умрете.
Мръсния чакалин, кален копанарин
ей го- лъчезарен, като Зевс нахален!
мезетата са малко за егото му нагълтър.
Паричките ги брои, ама съвест не купува,
в собствената си помия Жорко пак си плува.
Нека си е лъчезарен, нека се надува,
че „Зевс“ от Копанари само в сън царува.
Докато го четем, ще се смеем под сурдинка,
как един чакалин се мисли за картинка!
четката често гази в кал.
Но щом пред власт се преклони душата,
и музата замлъква бавно, жал.
Не всеки паднал е бездарен,
не всеки горд е без вина —
ала щом талантът стане верен
на чужда воля, не на свобода,
тогава славата е куха,
като венец от сух листак.
И времето — най-строгият съдия —
разплита истината пак.
вечна забрава...
Може пък времеубежището да му потрябва, като отмине неговото време в безкрая
Прав си, приятелю, за времето – то тече,
но понякога в тинята трябва да се почука.
Че Жоро Букъра е просто едно малко сече,
а ние за „писатели“ хабим си тук поука.
Блатото застояло има нужда от вълна,
да се стреснат жабите, да се вдигне прах.
Че без нашите думи и без тази светлина,
щеше да е скучно... и щеше да е грях.
Поне се разплиска – погледахме сеира,
сега да се върнем към чистата вода.
Който иска да чете, той нека си избира,
аз пък черпя с рима за нашата свобода!
вечна забрава...
Милото за вечността
„Временна слава, вечна забрава...“
Две думи само, а в тях – цяла вселена,
за Жоро Букъра са присъда последна.
Днес вдига вятър, утре е прах,
бледо ехо от суетния страх.
Славата минава като мазен петън,
а забравата чака на всеки завой.
Че който се мисли за велик и безсмъртен,
свършва като точка в поредния бой.
Може пък времеубежището да му потрябва, като отмине неговото време в безкрая
Здравей, приятелю! Радвам се на твоя глас,
че в това „блато“ пак се срещнахме със теб.
За новата му дума... ами, автор е у нас
всеки, дето думите ги меси като хлеб.
Дали е патентована? Едва ли, по-скоро е крадена,
от някой ъгъл тъмен на застинал ум.
А славата му – виж я – тя е вече прегладняла,
храни се само със излишен, празен шум.
Колкото до „времеубежището“ – тясно ще му бъде,
там Господинов пази ключа под килима.
Когато времето на Жоро почне да го съди,
ще види, че в безкрая... място за него няма.
